Варна е най-живият български град

Разговор с Михаил Неделчев

– Господин Неделчев, Вие сте човек, който не се колебае да каже истината право в очите. Какво печелите и какво губите от това? На празника на народните будители във Варна преди две години Вие бяхте единственият, който се изказа предизвикателно и провокативно.

– Не съм единственият, който казва истината. Слава богу, в България има критически мислещи интелектуалци. Разбира се, когато направят критическо изказване, те рискуват повече да не бъдат канени от съответните институции. У нас се смята за умен този, който има тежко чорбаджийско излъчване. Началникът, особено големият началник, не обича да бъде заобиколен с хора, които излъчват неспокойство. А критически мислещият интелектуалец, когато го поканиш на някаква конференция или на експертно заседание, той просто ще ти каже нещо, което ще обърне нещата. Тъй като нямат време да се занимават с култура, големите началници – министри, министър председатели, кметове и прочие, се заобикалят с хора, които още с появата си, с облеклото си, с жестовете си вдъхват спокойствие и достолепие.

– Големите началници обичат да се чувстват като във фризьорски салон – ухажвани и обгрижвани.

– Да… Да не изреждам имена, има хора, които бяха големи българи и сега са такива – те имат това качество да излъчват чорбаджийско достолепие. Обикновено такива хора са смятани за най-мъдрите, държавата ги награждава, получават ордени, стават все по-известни, вестниците пишат за тях… Критически мислещият интелектуалец е неудобен, той е неудобен и за себе си, и за тези, които вземат решения, за съжаление доста често той е неудобен и за самите медии. Медиите, разбира се, разчитат на провокация и атрактивност, но когато става дума за култура, за хуманитарна проблематика предпочитат да чуят нещо успокоително, нещо меко, неизнервящо, неизлъчващо такива импулси. За всички критически мислещи български интелектуалци ситуацията е дискомфортна, но в края на краищата това е избор.

– Казахте, че девизът на Нов български университет е: „Да не се боим от разнообразието.” Как осъществявате това на практика и бихте ли представили програмите, на които Вие сте автор.

– Това наистина е стил на университета, непрекъснато се експериментира. Но фактът, че си направил една програма, че тя е влязла в общата структура на образованието, че е получила своя административен статут, още не означава, че нейното място в програмите на Нов български университет е гарантирано. След една година може да се окаже, че програмата трябва да бъде променена, сменена, обновена… И това става без колебание. Тази застиналост, която съществува в държавните институти, е нещо коренно противоположно на атмосферата в Нов български университет. Нашият департамент „Нова българистика” направи скептична преценка на своята дейност. Казахме си, че това, което правим като научна общност, като семинари и конференции е добро, но това, което правим да привлечем студентите, не е добро. Не е редно българската литература, изобщо филологията в най-широкия смисъл на думата, да бъде по-назад в сравнение с антропологията, масовите комуникации, да не говорим за правото, мениджмънта, компютърното обучение. Решихме да направим радикална промяна и в момента очакваме да видим какъв ще бъде плодът на тази радикална промяна.

– В анотация за новия брой на списание „Демократически преглед” е казано: „Отново бляскав брой”. Така ли е?

– Ласкателно е така да се определи, но за „Демократически преглед” бляскавостта не е най-силното и най-точното определение. По-скоро може да се каже, че тече един мъдър диалог, многостранен диалог, че сме уловили най-общите тенденции, че сме направили добри прогнози, това са по-важните определения. Мисля, че този брой е важен, много възлов за всички нас, защото беше правен много трудно, финансовите проблеми, които имахме, бяха много тежки. Наложи се да си сменяме офиса… Виждаме този брой като нов момент в цялата ни редакционна политика – нещо приключваме и нещо започваме. През есента ни предстои да направим двоен юбилей. Първо ще излезе брой 50 на списание „Демократически преглед”. Това ще ни даде възможност да го погледнем с други очи, той вече се побира на един рафт. Второ, ще направим стогодишен юбилей на стария „Демократически преглед”. Тази връзка между стария и новия е нещо, което ние непрекъснато подчертаваме. Много важно е за нас навлизането в тази година, защото трябва да знаем доколко този наш проект, както сега е модно да се казва, е успешен, и какво трябва да променим.

– А правите ли нещо за читателите, които предпочитат литературни текстове?

– Да. Между другото в следващия брой ще има един много силен блок от специално поканени от нас съвременни български автори. Повече от една трета от списанието ще бъде посветено на съвременната българска литература, с по-големи, по-обемни текстове.

– Тази година вестник „КИЛ” навърши 10 години от създаването си. Какво е според Вас мястото му в културния живот на Варна и страната?

– Първо трябва да се каже, че „КИЛ” е не само регионално издание, а е вестник, който се чете с интерес навсякъде от литераторите, от културните хора в България, ако изобщо стигне до тях. Аз с голямо удоволствие разгръщам и чета вестник „КИЛ” и смятам, че той е достоен за културните традиции на Варна, не само интерпретира тези традиции, но и ги поддържа. Много е важно, че Варна има вестник „КИЛ”. Пловдивчани, русенци, хората от други големи градове трябва да завиждат на варненци за съществуването на вестник „КИЛ”, затова, че той фокусира по такъв добър начин културата на Варна. Защото „КИЛ” е не само литературен, той е вестник с общокултурна проблематика, много добре композиран, много добре списван, без нищо провинциално в излъчването си.

– Какъв смисъл влагате в понятията провинциални автори, провинциална литература, провинциален вестник?

– Провинцията е неспособността да се огледаш, да видиш като цяло какво представлява една култура. Провинциалността е липсата на ориентация. Застиналост, безвремие – това е характерното за провинцията, когато българската култура ти си струва нещо над теб, когато не можеш да се ориентираш в социума и като някакъв малък човек се чувстваш изгубен в подмолите на живота – това е провинциалното усещане. Слава богу, варненци нямат такова усещане. За мен Варна е може би най-живият български град. Разбира се, София е най-агресивното струпище от хора, където ние, софиянци, се чувстваме застрашени, качили са ни се на главите. Най-агресивните хора са струпани накуп в София – ужас! Докато Варна е наистина най-живият град, но има една особеност. Варна леко е обърнала гръб към останалата част на страната. Варна живее като морски град за себе си, като град държава в някаква голяма степен – и за добро, и за лошо. Лошо е за останалата част на България, може би за Варна е добре. Тук има едно усещане за самостоятелност, то идва от стопанския дух, който се излъчва от Варна.

– Наближава един от най-обичаните празници – Денят на славянската писменост и българската култура. Доколко според Вас този празник обединява и сплотява българската нация?

– Слава богу, това наистина е празник, който ни обединява, който у всекиго извиква умилителната представа за детското участие в честването на 24 май. Въобще това е един много личен и много общ, тласкащ ни към дълбоката древност, празник. Хубаво е, че тази година той ще бъде съпразнуван с нас, българите, от главата на Римокатолическата църква. Защото наред с всички други добри думи, които можем да кажем за мисията на светия отец, той се превърна в най-големия лидер, в най-голямата личност на 20-ти век, редом с Ганди и още една-две такива фигури. Може би и нашият Дънов – ще го сложим ли някога на подобаващо място? Много е важно това, че папа Йоан Втори през 1986 година обяви Св. Св. Кирил и Методий за съпокровители на Европа. Защо? Защото точно папа Йоан Втори интерпретира тяхното дело като дело на духовни водачи, на културни мисионери, които са в предисторията на обединена Европа, които преди толкова века носят идеята за обединяваща се Европа. Това, което днес се реализира като свръхпроект на европейското човечество, на европейската цивилизация. Уникално е, невероятно е, че този факт все още е непознат на всички българи. Ние, българите, трябва не само да се гордеем с това, личността на папа Йоан Втори ще стане за нас по-важна и по-богата, когато разберем дълбочината на този акт, извършен преди 15 години.

в. „КИЛ”, бр. 8, май 2002

Обратно

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: