За себе си и за писането

Защо пиша? Защото обичам да предизвиквам. Но не с евтини предизвикателства. Трябва да открия нещо. И винаги тръгвам от дребното, реалното. В процеса на работата много неща отпадат. Измислям друго, но измисленият от мен свят трябва да прозвучи като автентичния. И като прочетат, да си кажат, да, това се е случило. Човек пише, изразявайки себе си. И никак не ми е безразлична реакцията на публиката. В повечето случаи си представям хора, на чието мнение държа и предусещам тяхната реакция. Не се съобразявам с масовия вкус. Всеки, който пише, би трябвало да играе себе си. Дори и когато влиза под чужда кожа. Опитвам се да избягам от себе си, за да намеря себе си. И другите.

Удоволствието от писането вече не е такова, каквото беше в началото.

С годините осъзнавам, че дългите форми на изказ не ми се удават. Много съм емоционален, взривен, улуча ли ритъма на повествованието, не искам да се отклонявам с излишни герои и ситуации, за да стигна до края. Сега знам по-добре какво искам.

Мисля, че съм самотен и труден човек. Може би корабите ме направиха такъв. Но се научих, където и да попадна, да оцелея. Днешният ден продължава да ме дразни с фалша си във всички изяви – в поведението на хората около мен, в писането… Като се прибави и предателството, загубата на доверие… Достатъчно причини, за да продължа да пиша.

Не знам дали е късмет, но преоткривам Варна отново и изпитвам едно съчувствие към нея като към „приятелка” с неразрешени проблеми. Имам си своя оазис, своите сродни души. Старая се да не отминавам хората небрежно, да мога да ги разбера. Не обичам разминаването.

пред Кирил Аспарухов


Детството? Бях много отнесен. Съзерцател. Странящ. Винаги замислен. До такава степен, че губех представа за онова, което става около мен. И четящ. Много книги, направо до побъркване. Безразборно. Почти всяка книга ми се виждаше интересна. Това развихри въображението ми. И по-късно, когато се влюбвах, фантазията ми работеше неистово. Така пълнокръвно се вживявах в измислени ситуации, че когато действително се сблъсквах с тях, не можех да си изиграя предварителния сценарий, той винаги се проваляше. Заедно с фантазията обаче винаги съм здраво стъпил на земята. Може би затова не станах поет…

… Хубаво е усещането, че след като съм минал този рубикон, ще бъда по-опитен, по-мъдър, ще правя по-малко грешки. Естествено, съдбата винаги сетне ми е поднасяла изненади и съм се чувствал като в необрано лозе. Отново се е появявало нещо, което не съм изпитал, и като го преодолея, трупам нов опит, правя нови равносметки. И нови грешки… Обаче ето, идват времена, когато човек си дава вече истинска сметка за стореното и го обзема една по-умерена агресия към живота. Вече не с такава стръв и не с такава надежда, че ще се случи нещо изключително. И с едно примирение в добрия смисъл на думата – че трябва да работиш здраво, но не да преследваш някаква цел с всички средства, с болна амбиция, а да изпитваш удоволствие от всяко нещо, да умееш да му се наслаждаваш, дори да не бързаш да го осъществиш. Ето и последните пет разказа, които са нови в новата ми книга (”Слаби ангели”), писах… с удоволствие! Е, пак ми се изплъзваха думите, финалите, първите изречения, средните изречения, изреченията навсякъде, но като не бързаш да го завършиш тоя разказ, можеш пък да се поспреш, да му се полюбуваш и тогава да продължиш.

Боя се, че в онова, което излиза на тема „Море” все още има нещо непреболедувано. Все още този романтичен поглед… Страшно ме дразни принизяването, окастрянето на характерите. Хората, които описват моряци, обикновено ги вкарват в един килватер и не се отклоняват от него. Навремето си мислех, че човек прилича на героите, които описва. Ако говорим за любими автори като Фаулз, да речем, или Набоков, ами че те самите са сложни и противоречиви, носят в себе си много неща и затова могат да ги отразят в книгите си. А идеята, че морето е поприще за посредствени хора, е насадена от посредствени писачи, които имат една-единствена представа за моряка като за примитив. Сигурно това ме подтикна да напиша първата си книга. Подтикът при мен често е лошо написаното, то ме предизвиква да му отговоря. И много добре написаното, естествено, което искам да постигна и аз.

Изкуство е да се живее така, като че ли човек твори. В живота има събития – живи романи, живи разкази, живи стихотворения. И това е нещо, което така може да те запали, че никакво изкуство да не може дори да го уподоби. Колкото и да ми говорят, че изкуството е спасение, то е само относително спасение. Еротиката е тясно свързана с тези „неща от живота”: кипиш, бушуваш, прекипяваш, пребушуваш, отново се събираш и ако имаш сили, продължаваш, защото това е наистина най-изтощителното нещо. Понеже не те оставя. Докато един разказ може да те остави. Или ти да го оставиш. Ако действително нещо те увлече, освобождаваш се от писането. Човек би зарязал всичко за едно истинско преживяване. Поне аз.

Ако имаш времето и възможността да се вторачиш само в една жена, да я изучиш, ще разбереш, че тя е непредвидима и никога не е ясно каква ще бъде в следващия миг. Те са по-богати от нас. Не говоря за човека ценител, който хладно съзерцава жената, а за мъжа, който истински се потопява в една жена, за да открие колко много полутонове има в нея. И не става въпрос за „заблудата” на влюбения, за когото повечето казват, че е заслепен. Според мен той вижда в жената повече от останалите, по-дълбоко прониква в нея и по-пълно може да я обгледа.

Това ми доставя удоволствие: да се изпречка нещо и аз да го превъзмогна. Не обичам да се отказвам. Съжалявам винаги повече за нещата, които не съм направил. Мразя празните дни. И ако попадна в някаква пауза, бързам да я запълня – с някой етюд по телефона, да речем… А годините имат това предимство, че вече по-лесно отсявам нещата, край които трябва да мина, без да им обърна внимание. Така не се хабя, концентрирам се. С една дума, по-добре пазя равновесие. Преди 20 години бяхме по-лабилни, по-често корабът ни попадаше в псевдобури. Сега по-умело, по-сръчно минаваме през протоците. Лошото е, че сръчността ни е по-голяма, пък силите ни са по-малко…

пред Георги Венин


За мен да подражаваш на някого не е порок, напротив. Колкото и да четеш други автори, щом си имаш свой глас, си оставаш ти. Когато пишеш книга, казва Томас Ман, много е добре паралелно да четеш хубава книга… Ако все пак пиша сносно, това се дължи само на многото прочетени добри книги. Ако нещо ме кара да продължавам да пиша, това са две неща – добрите книги и лошите книги. Даже добрите понякога ме отчайват.

Винаги съм имал желание да пиша (без да съм имал за цел в живота да стана някакъв голям писател) и започвайки, реших да пиша така, както не би се публикувало. Исках да бъда краен. Казах си – ще описвам моряците само откъм тъмната им страна, но когато започнах да го правя, се оказа, че не излиза съвсем черно. А за първата ми книга един редактор отсече: „Добре разказано, но много жени, кръчми и смърт.”


Разказа го обичам като форма, защото прилича на стихотворение – колкото и да бъде дълъг, той може да бъде обхванат, дава възможност да не изпускаш темпото, ритъма, позволява ти да не се разсейваш. Но ако имам нещо любимо да правя, това е наистина измислянето на заглавия. Толкова обичам кратките форми, че накрая ще издам една книга само със заглавия.

пред Нина Локмаджиева

Обратно

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: