Писането – този отвратителен занаят

Разговор с Никола Радев, който навърши 60. Не може да бъде!

– Какъв е Никола Радев? Различен ли е от другите?

– В калабалъка с другите. На младини бях амбициозен, имах и шансове, които не проиграх. Сега, като се обърна назад, почти няма от какво да се срамувам.

– Подражавате ли на някого? Фатално ли е това?

– Не. Възхищавал съм се от едро скроените хора, с които ме е срещал животът. От литературни герои – сега се възхищавам повече от писателите, които са ги създали. Общувал съм с много писатели, капитани далечно плаване, моряци, с особняци и прекрасни пияници, с хора с различен калибър, все още имам много приятели. А зад гърба ми – цяло гробище от мили, незабравими, изключителни хора. Бог да ги прости!

– Когато пишехте „Седем ключа на вода”, претърпяла вече четири издания, преведена на чужди езици, имахте ли съзнанието, че обръщате представата за морска литература?

– Може би. Бяха ми омръзнали примитивните супермени на море и пищните мадами, които неизбежно ги чакаха на пристанищата. Животът на море е достатъчно труден, неплатен, еднообразен и героичен, няма нужда от литературна пудра. Описвай го такъв, какъвто е, ако го познаваш. И ако можеш да го опишеш като никой друг!

– Не мислите ли, че натрапването на романтиката в морската тема накара някои млади автори съвсем да я затрият, а други – да я загърбят?

– Имаш предвид псевдоромантиката, разбира се. Въпросът е да се пише добре, талантливо. Да имаш идеи и да си автентичен. Да имаш какво да кажеш и, никак не е за пренебрегване – да знаеш как да го кажеш. Не е лесно.

– Вие сте романтичен, нали?

– Бях. Почти не останаха илюзии.

– Освен морето, кои са другите ви любими теми?

– Животът, младостта, природата, преживяното – всичко е неизчерпаема тема.

– А жените? „Кольо Радев те кара да се почувстваш жена”. Знаете ли кой е казал това?

– Не знам. Но е красиво казано. Да спрем дотук. Нагазваме в опасна зона. Да си спомним думите на граф Толстой: „Човек преживява земетресения, епидемии, страшни болести и най-различни душевни мъки, но през всички времена най-мъчителната трагедия е била, е и ще бъде трагедията на спалнята.”

– Имате ли самочувствие да ги ухажвате и да ги описвате?

– Не питай. Знаеш, че в къщата на обесения не се говори за въже… Няма нищо по-хубаво от жената на този свят. От жената, която има очи и душа за тебе, от взаимната любов.

– Въпреки това мъжете във вашите книги са в повече.

– Така е. Макар от младини да съм отвратен от пошлите приказки за жените. И сега ме отвращава тази простащина. Само слабите мъже, комплексираните, развалят жената, омърсяват я. Всичко хубаво на този свят, направено от мъжа, е в името на една жена.

– Имам чувството, че се криете зад героите си? Доколко описвате себе си, доколко пишете за другите?

– Вероятно. Почти всички носят черти на моя характер. Такъв, какъвто съм или какъвто съм искал да бъда.

– Кога ще напишете книгата на своя живот? Или по-скоро за своя живот. Кога ще се разкриете докрай?

– Божа работа е тая. Сам знаеш – на жена, море и литература не се заканвай, поднасят изненади. Бог е великодушен, дано ми даде време и сили.

– Един ваш приятел казва, че писателите са големи лицемери. Вие как мислите?

– До преди да стана председател на Съюза на българските писатели за тези думи щях да обявя дуел на всеки, който ги каже. Сега ще замълча, ще стисна зъби.

– Лесно ли пишете?

– Не.

– Обичате ли да правите неща, които не обичате? Боя се, че писането е едно от тях?

– Не обичам, но се налага.

– Мислите ли, че с всяка книга пишете все по-добре? Имате ли приливи и отливи?

– Всичко има. Сега мисля, че време ми трябва, творческо време. Годините се навъртяха, натрупах разочарования и опит, познания, а тия неща навеждат на усещането за безсмислието на нещата. Пък и времето, в което живеем, не е от най-духовните.

– Коя книга си харесвате най-много? Коя е най-несполучливата?

– Всички и нито една. Всичките – защото са мои. И нито една, че не можах да ги напиша така, както ги замислях. Но харесвам много чужди книги. Харесвам и твоето писане. Когато прочетох една папка с разкази, дадени за анонимния литературен конкурс на морска тематика, бях във възторг. И когато те видях за първи път, когато се запознахме, първото, което ти казах, бе: „Ти си писател!”

– Завиждате ли на някого?

– Досега – не. Нататък не знам. Няколко пъти съм се улавял в дребна, глупава завист и после дълго съм се срамувал от себе си.

– Кога ще спрете да пишете?

– Аз пиша малко. За 40 години съм написал 1500 страници проза и около 2000 страници журналистика. Досега не съм работил никога на пълни обороти, така, както работят повечето професионални писатели. Една книга я пиша на два-три солука – затварям се за по десет дни – и каквото излезе. Но цял живот съм се заканвал, че ще седна един ден и ще пиша. Още го чакам този ден и все си намирам оправдание за мързела. Баща ми, Бог да го прости, викаше: „Мързелът не уморява човека, само го мъчи”. Но кой слуша баща си, та и аз!… Всичко е прекрасно, докато го замисляш, докато почне да оживява в тебе. Чувстваш се тогава богоравен, но почне ли писането, почват мъките. Защото думите се съпротивляват, на теб ли да обяснявам. Навремето Ивайло Петров, като работеше в „Литературен фронт” и трябваше да осигурява разкази за вестника, обикновено, като видеше автор, казваше: „Дай един разказ.” Поканеният отвръща: „Нямам.” Ивайло: „То ако е лесно, и аз ще го напиша.”

– Имате ли грешки в миналото? Правите ли сега?

– Изтъкан съм от грешки. Не ми се говори. Но не понасям безгрешните, праведниците, оптимистите, самодоволните, всичко знаещите, с готово мнение за всяко нещо, местните знаменитости. Но човек не се учи от собствените грешки, за жалост. Докато бях млад, не ми пукаше. Сега е късно за грешки и поправки на грешките. И въпреки това ги правя с несломим инат и отмъстително наслаждение.

– Обичате ли хората? А себе си?

– Да, разбира се, какво друго ми остава. Колкото до себе си, стига ми да се самопонасям. Навремето Пенчо Славейков среща веднъж млад, самонадеян поет, подкачил го: „Къде така сам, млади човече?” „Аз не съм сам, аз съм със себе си!” – отвърнал младият и с тия думи направо се нагодил на Пенча. „Как можеш да ходиш с такъв идиот в компания!”

– Читателите харесаха последната ви книга „Когато Господ ходеше по земята”. Мислите ли, че вече сте открили „златната жила”?

– Нищо не мисля, мразим да мислим, казва шопът. Знам, че много, много още пясък трябва да промия, за да блесне пред очите ми някоя златна прашинка.

– Сега Господ ходи ли по земята?

– Сигурно. Но вече отминава моята и сяда на друга маса.

Обратно

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: