За нещата от живота

Миниатюри

Искате ли да знаете за какво мисля обикновено? Мисля как да кажа това, което не мисля.

Намира кабинетните писатели за много талантливи, щом могат да пишат за неща, които не са преживели.

Моряците не можели да си представят живота без море. Пределно ясно си го представят. И много пъти, но кой да ги смени. Тези, които мислят, че моряците не могат без море. Те ли?

Птиците заставаха срещу морския вятър така, че без да размахват крила, увисваха неподвижни във въздуха. Бяха красиви, но по това време в тези ширини беше много студено.

В казармата за първи път ни прекършват, за първи път ни доказват, че е безсмислено да се борим срещу нещо по-голямо и по-силно. Казваме, че като излезем оттук, няма да се съгласяваме и няма да се подчиняваме. Като излезем, не се съгласяваме и бихме си строшили главите, ако не ни беше останал навикът да се подчиняваме.

К о р а б

Сигурно имаше дни, когато никой не си спомняше за тях. Мъртви за света. Един ковчег, който пътуваше в небитието.

П и н к Ф л о й д

Две китари, които идват отдалече и като че ли никога няма да се срещнат. Все по-силно чувстваш, че това ще стане. Две различни мелодии, които непременно ще се срещнат. Първият еднакъв тон прозвучава колебливо. Цяла минута звучи една и съща мелодия, двете китари свирят като една. Постепенно пак започват да се отдалечават, като че ли отиват отново там, откъдето са дошли. Към края отново звучат две съвсем различни мелодии. Двете китари са толкова далече една от друга, колкото и в началото. Чувстваш, че те никога повече няма да се срещнат. Отдалечават се, затихват.

Представя си, че би могъл да лови светулки с дъщеря си в някоя ливада. Много ясно си го представя и много пъти. Малката Мария би се радвала. Мисли за другите, които ще попитат: „Къде ходите всяка вечер?” „Ловим светулки”, би казала Мария. „Добре ли си?”, биха попитали другите. „Заради нея”, би казал оправдаващо се той. „Значи заради мене?”, би казала не съвсем малката Мария, „Значи ти се измъчваш, така ли? Мога сама да си ловя светулки. Отивай при другите! Отивай!”

А съвсем не е така. При това на кораба няма светулки и малки Марии.

От цялото това нещо, наречено любов, ти обичаш най-много това, което ти самата изпитваш към мене, после това, което аз изпитвам към тебе, и най-малко всичко онова, което е в мене.

Няма нищо против да има врагове. Даже се стреми да ги създава. Склонен е да скъса всяко приятелство. Уверен е, че няма истински приятели, има само истински врагове. Освен това да се бори срещу враговете си е удоволствие за него, да поддържа едно приятелство – истинско мъчение.


Животът ни на брега – две контрастни мелодии, които звучат самостоятелно и понякога едновременно. Те са щастието и нещастието, радостта и скръбта, умората и почивката, любовта и омразата. Животът ни в океана е бавната еднообразна мелодия на монотонността. Или може би само един тон – тонът на камертона „ла”. Настройване, пет месеца настройване, една година, години настройване. За съжаление има хора, които живеят така и на брега. Постоянно се настройват за нещо, което никога не идва, и само „ла-а”.

Вече се чудех къде да спра. Трябваше да отида да вечерям. Интересно пише тая Франсоаз Мале Жорис. Спрях все пак. Намерих подходящо място. „Добродетелта” беше следващото заглавие.

А н а л и з   н а   н е з а в ъ р ш е н   р а з к а з

О-о, не крещи толкова. Защо викаш толкова силно, като че ли светът изобщо не е чувал за любов, като че ли ти си първият, който обича. Говори по-тихо, ще ни проглушиш. Тихо се чува по-добре.

Дали би останал един честен човек на земята, ако трябваше да се подкупи бог заради безсмъртието? Дали щеше да остане някой с непревит гръбнак?

К р а я т

Здрач. Предчувствие за мрак. За край. Коли, които напредват милиметър по милиметър със запалени фарове. Хора, които случайно намират пролуки между тях, за да преминат от едната на другата страна. Някъде по средата един кон, впрегнат в невероятна каруца, шибан от зъл арабин. Като че ли само конят усеща края, той е изплашен, върти очи, лигите му капят от объркване и ужас, главата му се тресе, ту я снишава, ту я издига. Освен камшикът, шиба го моторният рев на колите, дланите на хората, на които пречи. Самите те вървят спокойно, по навик, свикнали с всичко това, те даже се усмихват. Дрипави и добре облечени, красиви и грозни, те даже изглеждат доволни, като че ли не чуват ужасния вой от клаксони. Не виждат изписаното в очите на коня: „Не разбирате ли, че това е последният стон на земята, чудовищната музика, която след миг ще замръзне във въздуха.”

Чета една от най-нашумелите книги в Щатите. Учудвам се, че милиони американци са я чели. Така поне пише на корицата. Намирам я за посредствена. От това не ми става по-добре. Не се радвам, че и те четат сладникави мелодрамки. Значи и те обичат посредственото. Мамма мия! Целият свят.

Н а р о д ъ т

Всички млади момичета и момчета, които обичат да танцуват и си падат по рок, същите, които на 25 години пишат критични студии върху изкуството, тези, които спасяват малки деца, но и тези, които бягат от къщи за седмици и после се връщат настръхнали и озъбени, не само онези, които играят хора и носят народни носии, не само онези, които говорят на „бе”, даже и тези, които не ценят хляба, шофьорът на такси, който изпитва неудобство да взема бакшиш, но го взема, онзи, който взема хиляди и не изпитва никакво неудобство, тези, които съдят за принадлежност към народа от една захвърлена коричка хляб, които толкова силно са проникнати от своята си любов към народа, че нямат малко за този, който е захвърлил коричката, отречените, лицемерите, тези, които не знаят какво е народ, но са народ, тези, които го знаят, но не са, тези, които се оправдават с него, тези, които умират за него, тези, които се крият зад него, тези, които го водят, тези, които го дърпат назад, ВСИЧКИ.

Нещастно мъжко племе! Някога само по лицето трябваше да разгадаваме женското тяло и женската душа. Колко трудно! Сега имаме всичко. Разголени тела и още по-разголени души. Колко скучно!


Добродетелта е кактус. Разпуснатостта е гладка и заоблена.

Обикновено историческите филми са болногледачки на духа на съответната нация, а биха могли да бъдат хирурзи.

Посредственият читател иска да знае как така двамата са се регистрирали в хотел, без да са женени. По-малко посредственият бърза да научи какво ще направят, когато влязат в стаята. Умният читател затваря книгата и се пита: „Бяха ли щастливи? Защо бяха толкова нещастни? Ще съжаляват ли за това, което извършиха? Те са там, в стаята. Какво ще направят по-нататък? Как ще продължи животът им? Такива ли трябва да бъдат хората? Не може ли той…? Не може ли тя…?” И накрая: „А аз? Къде съм аз? Като тях? Или по-добър? Или мръсник? Кой съм аз?”

П о б е д и т е л к а

Той беше истински победител, не се усмихна нито веднъж тържествуващо. Дори отстъпваше, за да даде възможност на женската ми слабост да се разрасне, да се издигне едва ли не до ранга на победителка.

Той не искаше отмъстителната ми любов, не ме искаше унизена, не ме искаше заради ироничната усмивка, която можеше да трепти на устните му. Сложи ме на трона до него, мене, унизената, победената, направи ме победителка. Но и с него аз не трябваше да забравям мястото си на жена – второто място, защото в края на краищата той благоволяваше да ме направи равна с него, неговото благоволение се сипеше върху мене, не моето върху него, той сигурно знаеше това, но никога не го показа.

Беше добра, нежна, чувствителна и всеотдайна. Единственият й недостатък беше, че държеше другите да знаят това.

Не е нужно човек да се рови в сметището, за да намери един златен пирон. Още по-малко има смисъл да се рови, ако изобщо не го търси.

Глас, който бавно и провлачено се разпява, не бърза за никъде. Успоредно с него музика, която се задъхва във все по-бърз ритъм. Хайде направи го така в прозата. Как?

И с п а н с к а   к и т а р а

Сърцераздирателен хлип. Пауза, в която страданието си взема дъх. Пак хлип – този път по-продължителен. И така, докато китарата се разплаче с едри и слети тонове. Може би това е моментът, в който сълзите са си направили вадички, не капят, текат. Накрая пак остават хлиповете, все по-кратки и по-кратки, затихват съвсем, сякаш никой не е плакал, нищо не се е случило.

Трябва да бъда твърд, каза орехът, за да си запазя ядките. И крехък за ръцете на тези, които искат да ме счупят.

Това, че рекламираме навън България като елегантна млада европейка, като съблазнителка, която трябва да прелъсти чуждите туристи, не е толкова лошо. Лошото е, че след като всички туристи си отидат, тя трябва да свали официалната рокля и да сложи престилката. Лошо е, че и ние започваме да гледаме на нея като на жена, която непременно трябва да е хубава, за да я обичаме. Ами ако беше пустиня? Ако беше стара, набръчкана и зла?


Уморен е да побеждава хора, които не заслужават да бъдат побеждавани. Уморен е да бъде побеждаван от хора, които не заслужават да бъдат победители.

Изглежда наистина изпитваме някаква носталгия към джунглата, но навън я подтискаме. Навсякъде извън дома сме учудващо благородни и възпитани, кротки и покорни и най-лошото, което можем да кажем – съвсем добре опитомени. Вечер се прибираме вкъщи, където забравяме какви сме били през деня. Домът е волната джунгла, където можем да пищим от злоба или от радост, да се отпускаме самодоволно, да облизваме пръстите си и да се замерваме с кокосови орехи.

Задълбоченото и добро изкуство е като любовта. Кара те да се чувстваш несигурен, страхуваш се, че не си харесван, вълнуваш се, изпадаш в смешни положения, гласът ти трепери. А изкуство, което те кара да се възхищаваш от себе си, изкуството на професионалисти, които пишат спокойно и уверено, убедени в своята гениалност, прилича на похожденията на опитен любовник, който си въобразява, че няма жена, която да му устои.

Посредствените писатели са невинни, няма в какво да ги обвиниш, те нищо не са казали. Талантливите са престъпници. Постоянно престъпват законите. Винаги можеш да ги окачиш на въжето.

Има писатели, които спринтират, други, които бягат, и трети, които просто се разхождат из книгите си.


Ако сравниш илюзията с шапка, която ти нахлупват до носа, не се изкушавай после да я наречеш чаша, която изпиваш и оставаш жаден. Дори когато са изпипани, вариациите са излишна демонстрация.

Имаше един звук като изстрел. Небесната мелодия се стряскаше, изстрелът я заглушаваше. Изстрелите се редуваха равномерно и методично, мелодията се задъхваше, имаше опасност съвсем да замре. Не! Стрелбата престана, после пак се включи, но в тон с мелодията. Опитваше се да бъде по-приглушена, явно искаше да бъде мелодия. Хареса й.

Не мирясвам, докато не изкарам героя от кожата му. В началото той е задрямал лъв. Започвам безобидно да духам в ухото му, да роша козината му, да го настъпвам по крака. Докато стане, отърси се, прозее се, но това не е събуждане. Чакам го да изреве от яд, от болка, да ме потърси с обезумял поглед, готов да ме разкъса. И онзи блажен миг, когато ще препусне към мене, чупейки клони, оплитайки се в лиани, така, докато остане без дъх.

Изкуството внася ред в хаоса. За съжаление, има произведения, които го нарушават.

Изкуството създава допълнителен хаос. За съжаление, има произведения, които се опитват да внасят ред.

А най-много са произведенията, които не са дорасли дотам да внасят ред в хаоса или да го нарушават.

Хубаво е да вярваш в това, което ще направиш. А още по-хубаво е да не вярваш в това, което си направил.

Можеш да разбереш, че героите ти са живи, само когато престанат да ти се подчиняват.

Разказът трябва да бъде като бенгалски огън – запалваш го и изгаря докрай. А романът – свещ, на която дълго и търпеливо трябва да пазиш пламъка.

Лошото е, че свещта често гасне, а бенгалският огън изобщо не се възпламенява.

Как искам да осъзная нещата, на които са ме учили, за да мога да се отърся от тях.

Понякога писателят е като актьор, който играе само за един човек в залата, гледа го в очите и му говори – само на него.

Варна е като жена, която се облича добре, интересна и умна, но със самочувствие, може би малко по-голямо от нейния ум и нейната елегантност. Има случаи, когато смущава и вълнува. Не те приема от първия път. Най-трудно приема новодошлите, какво правят тук, не е лесно да се доближат до нея. Често губи от това, но не иска да бъде друга. Като че ли се забавлява. Кои ще са достатъчно упорити и с желание да я обикнат, за да могат да изтърпят първоначалните й капризи. Може би, за да останат само тези, които ще я обичат истински.

Затова тези, които идват за кратко във Варна, казват, че е красив, но малко студен град.

Бургас, този стар дърдорко с широка моряшка душа, винаги ще те приеме, ще те покани в първата кръчма. Ако имаш време, цяла нощ можеш да разговаряш с някой симпатичен пияница. Тук във всяко заведение е позволено да се събират маси. Може някому да се стори, че си погледнал жена му и да поиска да се бие с тебе. После да станете приятели до гроб. Бургас е този, който все още прави серенади, буди посреднощ момичетата и иска някакво питие. Улиците му не се изпразват до полунощ, като че ли е ден. Бургас живее.

Тези, които идват за кратко в Бургас, казват, че е малко досаден, но топъл град.

Ф р а з а   о т   е п о с а

Светът се беше напълнил с непукисти – хора, които посвещаваха целия си живот на това, да се владеят, и не успяваха.

Обратно

5 коментара

30 04 2010
Стойка

Хората сме странни същества. Още от детските си години не вярвам, че човекът е произлязъл от маймуната. И заради това свое убеждение имах 4 по биология при едно изпитване в девети клас. Както и да сме създадени, вероятно всеки е уникален с нещо. Преди години един психиатър ми каза, че колкото и да си мислим, че разбираме творческия човек, никога няма да можем да го разберем, защото той живее в друг свят. Творците са странно уникални!!! Обичам да общувам с такива хора!!! И затова огромно благодаря на Твореца Атанас Стойчев за възможността да се поровим из неговите дебри!!!

5 06 2010
Ina

Всичко е прекрасно! Даже и за капризните е поднесено перфектно!!!
Желая успех! Очаквам с нетърпение ново произведение и нови срещи с невероятния творец и човек! 🙂

16 07 2010
Атанас Стойчев

Мисля, че това също е възможност да се поровиш из собствените си дебри.
Успех!

6 08 2010
Тони

Благодаря ти за възможността, ровейки се из твоите дебри, да се поровя и в моите!!! Тъкмо ще видя как изглеждат през твоите!!!

16 07 2010
Атанас Стойчев

Здравей, Ина,
Капризните хора са особен цвят в обществото. Истинско изпитание е да задоволиш техния вкус. Ще се постарая. Благодаря ти!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: