Деца

Да вървиш с малката си дъщеря през площада.
Да вървиш с малката си дъщеря през площада, тя да те шляпва по ръката и да ти повтаря: „Ей, че хубаво татенце, ей, че хубаво татенце!…”

Да заведеш малкия си син на планина през зимата и да се пързаляте на шейна.
Да се разболее и да го лекуваш с планински чай и мед.
А като се върнеш вкъщи, да разбереш, че вече имаш и дъщеря.

Да разбереш, че имаш син на хиляди мили от дома.
Да се прибереш в каютата и да се разплачеш.
От първото пристанище да му купиш подарък – песента “Вярвам в ангели”.
Когато се върнеш след три месеца, да го вдигнеш на ръце и да кажеш: „Колко е малък!”
И да чуеш в отговор: „Как ще е малък, той е на цели три месеца.”

Да лежиш на пясъка след дълго плуване.
Да лежиш на пясъка след дълго плуване и малката ти дъщеря да те засипва с пясък с шепички.
В един момент да кажеш: „Ах, чаровна малка досаднице!”
Хората наоколо да се засмеят, тя да ги погледне строго и да продължи своята важна работа.

Да учиш малкия си син да кара колело.
Да учиш малкия си син да кара колело и да му кажеш, че няма да се приберете, докато не запази равновесие и не подкара колелото.
Той е разтревожен, притъмнява, дали не се шегуваш.
Не, не се шегуваш.
После е много щастлив, когато подкарва колелото из улиците около старата къща и всички му се възхищават.

Да садиш ябълкови фиданки в градината.
По пътя да премине автобус с твои връстници, които отиват да се забавляват в съседното село.
Да ги погледнеш жално и да забиеш лопатата още по-яко, сякаш ще си го изкараш на нея.
Да дойде баща ти и да те попита: “Къде отиват другите?”
“На танци”, да кажеш през сълзи.
“Грабвай колелото и мини по прекия път да ги изпревариш”, да каже баща ти, а ти да хукнеш презглава да се преобличаш.

Да пиеш уиски със сода в чаша за кола, спечелена на томбола от дъщеря ти.

Да срещнеш жена, която цял живот се грижи за дъщеря си, болна от епилепсия.
Да живее с мъж, който казва, че мечките са по-умни – година след раждането натирват мечетата сами в гората.

Да имаш достатъчно пари и да научиш децата си да живеят скромно.
Да се почувстваш предател, когато малкият ти син се опитва да избяга от детската градина и ти не му помагаш.
Да се тревожиш за децата си и да ги пускаш на училище сами.
Да си щастлив от чудесната бъркотия в живота им.
Да си даваш сметка, че ако се вслушваха докрай в съветите ти, никога нямаше да бъдат толкова непредвидими и щастливи.

Да се грижиш за еленовия рог, който синът ти  е намерил в планината.
Всяка седмица да го измиваш и да го слагаш отново на мястото му.
Да си казваш, че никога няма да го превърнеш в закачалка.
Един еленов рог, който е брулил клони в гората, борил се е със съперници, не може да бъде закачалка.
Да си сигурен, че синът ти ще брули клони през живота, ще се бори със съперници и никога няма да бъде закачалка.

Да си на десет години.
Да си на десет години и да попиташ баща си: “Татко, откъде писателите знаят какво мислят другите?”.
“Те са големи хора”, да чуеш в отговор.

Да се качиш в автобус и да чуеш момче, което казва, че му се гади от пушенето.
Да говори с две момичета, които са ходили на фитнес.
И тримата да си признаят, че са пушили наргиле, но никога няма да го повторят.
Да чуеш и да не вярваш на ушите си – момчето иска да стане планински спасител.
Не, наистина не е за вярване, момичетата искат да се запишат доброволки, за да помагат на пострадалите от земетресението в Хаити.
Има ли такива деца?
Да! Аз ги срещнах в автобус № 83 на 29.01.2010 г. в София.

Да гледаш собствения си печален образ в огледалото и да си мислиш какви прекрасни, жизнерадостни, любвеобилни деца имаш.
Да се попиташ: Те наистина ли са твои деца?
И да си отговориш: Не! Те са деца на всички.

Да откриеш хубава кръчма.
Да откриеш хубава кръчма, в която не се танцува.
Да откриеш хубава кръчма, в която не се танцува, но звучи музика.
Да поканиш порасналата си дъщеря да танцувате и тя, о Господи, да не ти откаже.

Да се изгубиш в гората.
Да се изгубиш в гората с малкия си син.
Да се изгубиш в гората с малкия си син и да му пееш бодри маршови песни.
Току преди да замръкне, той да посочи верния път с малкото си пръстче.
Да го вдигнеш на раменете си и да го носиш чак до хижата, докато той пее над главата ти своите смешни детски песнички.

Обратно

3 коментара

16 05 2010
preslava

stihovete ne sa ritmi4ni,no dokosvat sas svoqta iskrenost.V tqh prosti4kite slu4ki na ejednevieto izglejdat taka zna4imi;tova e izkustvoto da ulovi6 miga i da go prevarne6 vav ve4nost prez prizmata na tvor4estvoto.Az li4no namiram stihovete nqkak si novatorski i izpalneni sas svej polah(no vse pak az ne sam kritik)

15 07 2010
Атанас Стойчев

Здравей, Преслава,
Съжалявам за късния отговор. Съгласен съм, че стиховете са малко странни. Това е продиктувано от желанието ми винаги да правя нещо различно. Не ми се върви по утъпкани пътеки.
Добре е, че не си литературен критик. Нищо по-хубаво от една непосредствена спонтанна реакция.
Благодаря ти!

30 06 2010
Кръстина

Прекрасно:)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: