Тъмната страна на жената – откъси

Защо мъжете и най-вече самият Господ винаги се хващат със заблудените овце? Да не говорим, че точно последният ни подтиква към грехове, за да има после какво да опрощава. Без заблудените овце Всевишният ще остане без работа, ще бъде уволнен, а мъжете ще изпаднат в пълна доживотна депресия. Между другото, ако бях мъж, никога не бих се хванала с жена като мене.

В началото имаш страхотна съзидателна мощ. Случайният поглед бързо се превръща в изгарящо чувство, мимолетното запознанство в приятелство. Но идва това, което никой не може да ти прости – сгромолясването. И тук е недоумението, безкрайното учудване – как можеш да рушиш нещо, което си изградила с толкова усилия. Кой знае!? Може би, защото обичаш да газиш из руини. Мотото на твоя живот е: “Създавай и руши”. Никой не те пита, дали искаш или не искаш. Това можеш, това правиш.

Тогава не осъзнавах така ясно, но сега напълно прозирам, че страшно си падам по мъже, които пробуждат майчинското чувство в мен, желанието ми да ги закрилям и да се оправям с тях. Предполагам, че влечението ми към такива мъже идеше най-вече от възможността да ги поставя на мястото им, както майките поступват непослушните деца и ги изправят наказани до вратата.

Обичах надбягването между мъжете – млади, потни коне, готови на всичко, за да те завоюват. Колкото повече ги опознавах, толкова по-силно се привързвах към тях. Ставах все по-зависима, но какво от това? Исках да бъда зависима. Какво щях да правя свободна, но без мъжете? Само мъжът може да те напълни, зашемети, запокити. Ако е мъж, разбира се.

Установих, че моята порочност тормози мъжете, но в никакъв случай не ги отблъсква. Никой мъж не можеше да си представи, че съм била развратна с предишния мъж точно толкова, колкото съм с него. А представяше ли си, полудяваше. Ти правиш същото с него!? Стенеха като ранени динозаври, независимо дали го казваха или само си го мислеха. Според мен Маниака не правеше изключение, но беше заслепен от своите ритуали, масажи, пози и не забелязваше моята постоянна готовност за следващ мъж.

Влюбена бях!… В какво ли?
В собственото си чувство, разбира се.
В състоянието си на опъната звънтяща струна, която всеки момент ще се скъса.
Във възможността да властвам над този мъж.
Във фантазията си какво ще ми се случи в леглото.
Във вярата си, че този път ще бъде различно.
В надеждата, че тази любов наистина ще ме взриви.
И накрая в илюзията, че тази любов ще ме промени.

Не откривах никакво желание у себе си да отглеждам дете. За мене то беше жив уред за мъчение, среднощна сирена, непредвидимо природно бедствие. Все още не знаех, че неусетно ще се привържа към това мъничко, ревливо, наакано, безпомощно същество и ще вия от болка, че не мога да го видя. И това ще си надробя по-късно.

Нас, жените, все от калта ни вадят. И какво се иска насреща? Благодарност до гроб. А среден пръст!? Жалки комплексирани типчета! Умират си да се изявяват като спасители. Уж сме големи мъже и разчитаме на собствен чар, но що да не вържем кучето, в случая кучката, да е мирно селото.

Знаеш ли как раждат пепелянките? Плодът кротува в утробата на майката, докато е в зародиш. Дойде ли им времето, малките змийчета разкъсват корема на мама Пепелянка и излизат на светло, докато тя агонизира. Ето, това правиш ти – даваш живот на своите змийчета. Не мислиш ли, че един ден ще те разкъсат? Всички си имаме своите змийчета, но не ги отглеждаме като тебе и не превръщаме ближните си в наши жертви.

Пълна заблуда е, че някога доброто ще възтържествува над злото. И ако случайно е вярно, кога? Каква е тази грижа за доброто, да не е цвете в саксия, и ако е цвете в саксия, толкова по-зле за него, да се бори, по дяволите, или по-скоро с дяволите. Точно защото всички се грижат за него, то става слабо и беззащитно. Такива като мене му разказват играта и го карат да се изправи като бито куче и да лавне със сетни сили.

Божичко! Тук ли ще умра? В тази пустош… Точно това си помислих, сякаш беше много важно къде. С какво да го спра? Какво да му обещая? Цял живот съм обещавала все едно и също и съм успявала. Но Немия не го искаше това нещо – моето изтерзано, но все още свежо тяло, съчетано с нервните и истерични изблици на разрушителната ми природа. Добре, Господи! Вземи ме, щом си го наумил. Този път май не мога да застана срещу тебе. Но преди това ми кажи, излъжи ме, ако трябва… кажи ми, че ги има… И на оня свят… Мъжете, които мразя, мъжете, които обичам…

Обратно

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: