Нон стоп – отзиви

АВТОРЪТ ЗА ПЪРВАТА СИ КНИГА

„Нон стоп” е пред вратата. Малко странно е аз да говоря за нея, предпочитам тя да говори за мен. Тя ме измъчи – друга причина, която ме кара да си мълча. Достави ми интимна наслада, а не обичам да споделям интимните си преживявания. Като всяка книга – и особено като всяка първа книга, тя крие изненади и, надявам се, чар, който аз не искам да издавам предварително. Сигурен съм, ще бъде благодарна, че не я представям. При това тя е вече пред вратата. Пристъпва от крак на крак, мъчи се да успокои дишането си и да забави ударите на сърцето си. Чувства се неподготвена за обществото, което ще я ухажва или нагрубява, но твърдо вярва, че първото няма да я заслепи, а второто – да я смути.
Все пак ще кажа няколко думи за нея, които целят по-скоро да заблудят читателите, да я направят още по-загадъчна и интересна. Познавам я по-добре от когото и да било и нескромно смея да заявя, че е дръзка, своенравна и дори минава за ексцентрична. Допуска, че няма да се хареса от пръв поглед, че може да подразни нечие ухо, някой пасаж може да не се окаже точно на място, но е уверена, че кръпките също могат да стоят красиво. Междувпрочем харесва да я хвалят, но много добре знае, че от това няма да стане по-съвършена. Не понася хора, които я коментират, само за да се види колко са умни. Появява се в обществото, за да покаже, че чорапите с ръбове вече не са модерни, че понякога и дрехите правят човека, макар да има самочувствие и без тях.
Иска просто да бъде забелязана. Надява се по-късно всички да разберат, че ексцентричността не е първото й качество. Да вярваме, че не се нуждае от милост, но ако все пак наведе очи и я поиска, да върви по дяволите.

Трябва да се показва и опакото на истината, да се плава в непознати морета, да се навлиза в забранени територии, а там, където е тихо и спокойно, непременно да се измерват дълбочините и да не се забравя опасността от подводни скали. Защото, ако един кораб има пробойна, колкото и да е здрав, сигурен и красив, колкото и да си затваряме очите за тази пробойна, колкото и да смаляваме големината й, водата си тече и, рано или късно, този кораб ще потъне. Искам да кажа, че ние трябва да знаем за пробойните в нашата истина, наред със здравото, сигурното и красивото.

Всеки кораб е едно малко затворено общество и в него непременно има романтични души, има и мръсници, приятели до гроб, има и пъзльовци, има всичко. Колкото до човешката отзивчивост и нежността, много често те са дълбоко закодирани, рядко се появяват на повърхността. Може би затова героите ми изглеждат малко по-груби, отколкото са в действителност.

– „Ти си писател!” – това бяха думите на Никола Радев, когато се видяхме за първи път. Това ме стопли, всеки пишещ очаква тези думи. Но разбрах и друго – оттук нататък този занаят ще ми краде от времето, ще ми краде приятелите, ще ме кара да седя на стола много по-дълго, отколкото съм свикнал, ще се пукам от завист, че навън кипи живот, има плаж, море, сенчести тераси, а аз се потя над думите и нищо не излиза.

„Нон стоп” не мина по най-краткия път, след като бе написана, но аз имах вътрешната убеденост, че тя ще види бял свят и в края на краищата това й се случи. По-важното бе, че не бързах. Не ме притесняваше дебютната възраст, нито мисълта дали ще бъда помилван от критиците. Исках да изразя моите „неща от живота” – така, както ги виждам.

На първата страница на книгата има посвещение: „На старите приятели, които ще кажат: „Ама не беше точно така!” Предполагам, засегнатите ще бъдат повече от поласканите. Ще ми се да не бързат с обвиненията си, нито с похвалите. Докато четат тези разкази, искам да си поговоря с тях с открити карти. Ако сме противници, да се уважаваме. Ако сме събеседници, които си допадат, да не се замайваме взаимно.

ДРУГИТЕ ЗА НЕЯ

Искам да изразя учудването си от зрелостта на този „внезапен“ автор. За двадесетина години и нещо съм разбрал с голяма сигурност едно: силните, впечатляващите, запомнящите се автори по правило идват направо от обикновения, простия, трудния, реалния живот. Това е вечният извор. За всичко. А колкото до Атанас Стойчев, той е моряк. Плавал е нормално, истински – затова разказите му ще ви харесат, както харесаха и на мен. Може героите му малко да ви шокират със своя език и с маниерите си. Може да ви се стори, че те твърде много се занимават с «вино и жени» – според старинната фраза. Но тъй като са действителни моряци, това е по-малката беда, отколкото, да кажем, ако бяха измислени и скучни, като изрязвани от картон в някой топъл и удобен кабинет. Когато тръгнеш с книжния кораб на Атанас Стойчев, ще ти замирише на истински океан. Някъде ще се смееш от сърце, другаде ще трябва да преглътнеш солено, после вълните от съпреживяното ще те люшкат на още много страни, но винаги ще стигнеш до брега, където те очаква дълбоката човешка същност. Какво друго да поискаме от един разказвач, щом той умно и свободно, и по мъжки уверено ни води към този бряг…
Дончо Цончев

Благодаря Ви за „Нон стоп“. Вие сте талантлив човек. Зарадвахте ме, събудихте надеждите ми.
Борис Априлов

Професионалният моряк Атанас Стойчев се явява с кратки разкази, написани с нерв и „мускули без тлъстини”. В тях всичко е поднесено като фрагменти от духовната биография на днешните моряци. Неподправено се разказва за търсенето на жени, любов, приятелство – но вечните начала са видени през призмата на вътрешното домогване до личната почтеност. Не екзотиката, не приключенията, а мъчителното дирене на хармонията на героите със себе си и другите под знака на вътрешното благородство съставлява строго отличителното на тези разкази.
Героите, колкото и да са груби и първични, са в крайна сметка жадуващи за онова, което се нарича „милост към живите”…
Точно тази неподкупна човешка пиета прави разказите хуманистично облагородяващи. Свидетели сме на раждането на оригинален морски разказвач.
Михаил Василев

Книгата ми направи силно впечатление най-вече с новия поглед към света на моряка и с умението да се разиграят върху тясното пространство на кораба вълнуващи човешки драми. От нея лъха на море, но не с познатата остаряла романтика, не с баналната, уж зашеметяваща екзотика на непознатото и неизвестното, а с днешното моряшко всекидневие, с отношението на съвременния моряк към света. Животът сред океана е изобразен откъм най-суровата му страна. И хората тук са истински, без патетично-героични пози; подкупващо близки и разбираеми ни стават техните проблеми.
Дебелото момче Жорж от едноименния разказ изпъква с човешката си неповторимост на обиден от природата и хората моряк, който има всички основания да се озлоби, да се превърне в отмъстителен неудачник, но вместо това намира сили да се съхрани като човек. Неусетно образът му израства в символ на човешкото оцеляване, но и на вечната човешка самота – Жорж скита самотен из непознатите пристанищни барове, „търкаля” живота с великото примирение на философа и добряка, разбрал, че корабът на живота трябва да върви нон стоп.
Още от заглавието на книгата можем да разберем, че авторът търси непрестанното движение на човешките съдби и душевни състояния. Не случайно за място на действието е избран корабът, който пътува, и океанът с безкрая и смъртта в него. Какво няма в това движение – един мъртвец за изхвърляне, една жена на борда, попътен вятър и хора, които цял живот скъпо заплащат за човешките си слабости, за дребните си грехове.
Атанас Стойчев успява да превърне кораба в арена на психологически битки, на развихрени страсти, но и на истинска човещина, самотност, страдание. На фона на вечния океан светът на тази корабна арена е монотонен, едностранчив, но проблемите му са поставени и художествено разрешени в дълбочина.
Авторът разказва леко, увлекателно, владее богатия жаргон на моряка наред с нюансите на литературния език, знае как се изгражда къс разказ в рамките на цикъла разкази. И най-важното е, че не се стреми да смае читателя, да бъде преднамерено ефектен експериментатор, че новаторството му се проявява в откриване на днешната художествена правда.
Веселина Цанкова

Не владея в тънкости изкуството на литературния анализ и няма да се измъчвам да доказвам обратното. Не умея и да обясня на човека как се пише разказ, та като ме чуе, съвсем да се обърка и отчая от себе си. Затова пък умея истински да се наслаждавам на хубавото и не позволявам на никого заради различието във вкусовете да ми отнема удоволствието. А този мръсник Атанас Стойчев си позволява да ми демонстрира свой вкус, не съвсем като моя, и с това да ми доставя удоволствие. На такъв тип не се прощава. Като го срещнеш, ти се приисква да го примъкнеш на маса и да го наливаш, докато забълбука проклетото му гърло. Ще го направя при пръв удобен случай!
Какво ли ще правят през това време другите? Кой каквото може естествено. Ще има и раздразнени, че за тази първа книжка няма подготвен рафт. Не влиза някак си в предварително подреденото кой какво да напише, а на кого му се иска заради чужда приумица да кове нов рафт. Така може да се появи желание, вместо на рафта да я запокитят под леглото (докато я изметат и оттам). Няма да стане! Нищо, че „литературата е изискана дама”. Тъкмо защото е изискана, идва време, когато подминава научените от малки само да й целуват ръка и обръща взор към истинските мъже…
Отсега съм сигурен, че книгата на Атанас Стойчев ще спечели читателския вкус и се подписвам под мнението си.
Константин Площаков

Обратно

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: